Амундсен — последният викинг
- Автор: Калик Едуар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амундсен — последният викинг». Краткое содержание книги:
Напредъкът се утвърждава само в движението.
За тези героични поклонници, чиито тяло и душа страдаха еднакво, всяка стъпка напред беше жертва. Благодарение на вярата в тяхната мисия, която ги крепеше, те можаха да понесат херкулесовски изпитания, да пътуват из безлюдни пространства и да преодоляват разстояния, за които сякаш бяха нужни крила.
„Да гледаш нагоре, да проникваш в нещата, непрекъснато да търсиш и да се издигаш“ — тази мисъл на Пастьор беше мисъл и на Амундсен.
На връщане изминаваха средно по 39 километра на ден. Амундсен и другарите му стигнаха във Фрамхайм на 25 януари следващата година. Бяха пропътували 2 400 километра, Половината от този път минаваше през планини, високи колкото най-високите върхове на Швейцарските Алпи.
Групата на Амундсен трябваше да прекоси един истински малък „Тибет“, покрит с вечни ледове, на едно разстояние колкото от Монблан до Триест.
На 28 януари „Фрам“ приближаваше Тасмания. Той спря в пристанището Хоубърт, откъдето Амундсен изпрати телеграма, която удиви целия свят: „Достигнахме Южния полюс на 14 декември 1911 година и го владяхме до 17 същия месец. Всичко е наред.“
На 23 май „Фрам“ стигна в Буенос Айрес. Той беше преминал 54 000 мили — 2,5 пъти обиколката на Земята. Научните успехи на експедицията бяха забележителни.
За едно кратко описание на експедицията, което предаде ла вестник „Дейли кроникъл“ по телеграфа, Амундсен получи 50 000 франка — голяма сума за онова време. Снимките от пътешествието щяха да му донесат още толкова. А още повече — многобройните сказки, които той изнесе в Съединените щати. От този миг финансовите грижи изчезнаха. Амундсен беше посрещнат в родината си като победител и обявен за национален герой.
Специалистите поведоха полемика около причините за успеха на Амундсен. За да омаловажат неговата победа, някои започнаха да подхвърлят, че норвежците били по-добри скиори от англичаните, че имали предимство, като са използвали кучета и са попаднали на по-удобен терен.
До този момент съдбата на британската експедиция беше още неизвестна. Тъй като нямаше новини от нея, световната общественост я сметна за изчезнала. Една спасителна експедиция хвърли светлина върху съдбата на съперниците на Амундсен.
ЧЕРЕН ПОХОД ПО БЯЛ ПЪТ
Докато Амундсен бързо напредваше към Полюса, пред Скот и неговата група изникваха какви ли не трудности. Още при първия разузнавателен излет експедицията загуби пет понита, т.е. една трета от „кавалерията“ си.
От нос Евънз до Полюса разстоянието е 1 370 километра но въздуха — колкото от Диен до Флоренция. С неизбежните отклонения и евентуалните усложнения Скот беше изчислил пътя на 3 000 километра отиване и връщане. Експедицията трябваше да измине това разстояние, преди да е настъпила зимата, т.е. за четири месеца.
На 2 октомври тръгна авангард от четирима души с две моторни шейни и провизии. Пет дий по-късно потегли на свой ред под ръководството на Скот главната група от десет души и десет понита, впрегнати всяко в шейна с по 276 килограма товар. След тях четирима души и шейните с кучетата карат провизиите. Всичко 18 души, повече от тях ветерани на Полюса, двайсетина кучета и моторни шейни. Отначало напредват бавно и трудно. Понитата вървят с голяма мъка по размекнатия сняг на Шелфовия ледник Рос. На 20 ноември експедицията достига 80° 15′ южна ширина.
Колоната изминава едва около 15 километра на ден и не успява да стигне дори наполовина път до Шелфовия ледник Рос.
Ползата от моторните шейни се оказа по-малка, отколкото очакваха. Охладителите, действуващи с въздух вместо с вода, поради полярните температури, работеха лошо, моторите се загряваха и често се повреждаха. Хората стояха при — 20° температура в очакване отново да потеглят. Трябваше горивото да се загрява с лампа ида се размразяват карбураторите. Накрая, след голяма умора и след като експедицията беше изминала само сто километра, Скот беше принуден да се откаже от „автомобилите“.